За спомен, Хелиана Стоичкова

Имаше някога, преди седмица, една Гергана.

Уточнението е съществено, за урок ми остана.
Как ми се усмихваше, как ме подмами само,
как ме подкани, подхлъзна ме твърде рано

да се впусна в едно преследване, лов мъжки
с подаръци, намеци, погледи, думи дръзки
да я завардя, обграждам, обгрижа, задяна
и гоненица дни наред бясна настана.

Щипна я леко, тя се кикоти и кълчи.
Говоря директно тя гърди напред пъчи.
Казвам си тази кръшна, любна невяста
изпраща ми сигнали и е съвсем ясна.

Казва ми „Много си ти по мен ентусиазиран!“
И аз, наивникът, пляскам с ръце и кимам.
Тя се дърпа, пък после закачливо се смее.
Ах, зная аз, тези игри всяка жена ги умее.

И после... Само малко, и пак само малко...
И ето ме цяла седмица в едно легло жалко
стена, скимтя, ближа рани, въздишам
кой да предположи, че мъжа й надничал.

Като ме хвана, раздруса, как ме размята,
влачи ме две преки за врата по земята.
Вика „Ти мойта жена ли тука ще гониш?“
А аз шептя... „Тебе търся, не ме ли помниш?“

Море люто ме би, че и продължи да налага
и после взе в раните отворени пясък да слага.
И търка гадината, не спира, млати и дудне.
Викам си да асфалтира вече, че да си тръгна.

Ох, имаше някога, каква беше, някаква Гергана.
Ни я знам коя е, ни знам поради каква драма
ядох бой, още скрибуцам, без вина виновен,
но ей тука, ми остана малко пясък за спомен.