Любимото дърво, Хелиана Стоичкова

Ботевградската котловина ме винаги посреща

с млечен път видим като през оптична леща.
Пейзажна нощ, картина, приказка на колела
край пътя се извива нежели дори не е реална тя.

И зад тополите в полята взора устремен
надниква, гали с поглед, влюбен, запленен,
с кокорно любопитство, несдържано в нощта
Отново преминаващ сюжети дивни си събра

И в неразбудената скреж небето се отърка.
Във ново утро отново видим ясно стана пътя.
Край него до колене в пухкава разтапяща мъгла
любимото дърво насред полето се видя.

Да спреш на пътя, просто да му се нагледаш -
корона дъбова, три клона, щъркела да видиш
как горе своят дом е свил, белят му крилата
и своя песен има тази моя гледка свята.

Мина ли от тук не мога да не я изпея,
не мога замечтано погледа си да не зарея.
Кога минавам тихичко го поздравявам
и шепна му да пази в тайна, че го обожавам...