Слух, Хелиана Стоичкова

Прости ми, че подминах уличката малка.

Светят твоите прозорци, спи градът.
В страха да не сгреша остана жалка
всяка следа от мен, владее ме гневът.

Ядосвам се на теб, на мен, на всички,
които тази нощ тъй нагло тихо спят.
Изубени са всички, всички битки
и ето вече могат, може ли са да мълчат!

И гневен съм на улицата празна
със този грозен, глух цимент.
Минавам, дупка до бабуна, тъй неравна.
Мечтая да съм на далечен континент.

И ето пак минавам, светлините дращят
и гърлото ми свири, слуха ми е разбит.
Как искал бих на всичко клечката да драсна,
но само звук от теб ме прави пак щастлив...