Луната над Ябланица, Хелиана Стоичкова

Луната отново над Ябланица наднича.
Нещо силно, любопитно, там я привлича.
Дойде ли нощ тя бърза над града да изгрее -
ярка, огромна, светлина си там да излее.

Необичайно голяма, необичайно силна,
сякаш биле специално там е изпила.
Казват нощ е, а всичко ясно се вижда.
Всяка тревичка, клонче в красота дивна.

И аз мъничко човече с поглед вперен нагоре
питам кой за това внимание е отговорен.
Кой там долу в този град тъй уютно сгушен
обича Луната и тя му праща поздрав лунен.

Сякаш са се двамата без време разделили,
сякаш някъде са се срещнали, сдругарили
и нощ по нощ, тя все към него наднича.
Иска да го зърне сякаш точно него обича.

Кой си ти? Коя? Или си нещо предметно?
Нещо подканващо, обещаващо, вълшебно.
Дали са твоите гори, поля, твоите улици?
Пътеки разни, шума или тайни друмици?

Дали е някое ведро човешко настроение,
което буди в нея такова силно вълнение?
Не зная, но този спомен ще си открадна
към Ябланица как Луната гледа жадна.