Жалейкапърва в реда на мисли
Ето...
...аз сама стигнах до това, че няма нужда от мен.
И най-ми е мъчно, че всеки мой ден
е маскарад от фалш и постоянно преобличане,
което граничи с мъчение и моето отричане.
И как бих могла това да променя
като сама го позволявам, гъна се и се меня
под зоркия взор на хиляди предатели
мизерници, и други животински имитатори.
Гледам навън, защото вътре е мръсно и тъмно.
В лъскавите образи откривам себе си смътно
и се отърквам в тях за да прилепя някакъв смисъл
не държа да е собствен, нито обвит в ценна мисъл.
Гледам как друга емоционално-битийна кухина
връзва на лъскавото гланцирана панделка и така
прикрива някой фабричен, производствен дефект
ако аз не го виждам, не вижда и тя. Това е успех.
Дали има нужда от мен предстои да се спори.
аз всеки ден предлагам видими подредби нови
и в моята така изтънчена и истинска пластичност
има силни дози истина, това не е себичност.
И аз не съм съгласна! Горете в пепел, димна казнина!
Не съм със вас за нищичко съгласна!
Оплаквам тука своята съдба...
Защото се почувствах хваната натясно!
Жалейка
за тежестта на обществената нравственост
Нима не бях заклещена несправедливо и злочесто
от твърди норми, скован и твърде регулиран свят?
Той ме ограби, взе ми всичко и не върна ресто
затиснати в железобетонни скоби сетивата мои спят...
Не бяхте честни с мен да искате да съм устойчива!
Нима във вашта мнима структура видяла спойката
не се обърнах аз със отвращение и не извиках:
Когато всичко се мени, да се меня и аз привикнах!
Не бяхте честни мен да турите във края на сравнението
че както вие мачкате, променяте и уравнението
така и аз със право искам да съм гъвкава
рожденно право ми е да избягвам да съм стъпкана!
Крещите ми в лицето, че не съм порядъчна
не бяхте справедливи, виждам всеки грях измамена,
че другите не го пренасят, само аз съм грешната
в очите им лъжливи вси злодейства блеснаха
и само мене сочат, само аз съм кривата!
В хроничен черен танц въвлечени презираха
дори те собствените си животи, пръснати
един наляво, друг надясно, в ластици опънати
но вързани да не умеят ни да мислят, ни да гъкнат.
и обществената нраственост да лапат, да погълнат
така, че всяко недостойнство да покажат като доблести
престъпност нечовечна да добива бързо почести.
Така, че...
Преди да кажете, че аз съм сбъркана или трагична
вий в огледалцето се вижте как вашта грозота оттам наднича
и ме оставете да бъда туй, което искам и което ми прилича.
Жалейка
предизвикана от дуалната същност
Кои сте вие, тука съчинени, да ме съдите?!
нима мечтаете да ме поправите, или принудите
да се преструвам на ремонтирана и праведна?
Вземете си обратно и забраните и заблудите.
И не е в туй, че всите дърпате в различни посоки.
Не. Не е в туй, че мислите позициите си за високи.
Не. Не е в туй.
А в мойта вътрешна подредба
че двойнствена бе тя, но взе вече да проглежда.
И те, които бяха плаващите смисли, ценности
останаха си плаващи, защото тъй си ги измислих.
А другите, които бяха толко твърди, непроменливи
разместиха се, разбягаха се и аз умело пренаписах.
Туй кое бе трайно, вечно, тежко, общовалидно
стана мимолетно, временно, повърхностно като петно
на дреха, която лесно можеш да изчистиш... Мислех за добро.
И така моята дуална структура наедно вля се във едно.
А гледам други, като странни лунатици врякат, пискат, искат!
традиционните си ценности.
И все се питам защо...
Жалейка
за нещо, което липсва
Но чстно... Нещо ми липсва. Ужасно ми липсва.
Кой върху мен своя текст безпощадно написа?
Човекът на това не може да смогне.
Няма ли кой да ми помогне...
Какво сгреших? Какво проспах?
Има ли как да стана това, което бях?
Да тропна по масата с юмрука си гневно
да кажа, че не съм плазмодий, не съм тука времено
не вегетирам, не къкря, напротив горя!
И има непреходни, големи неща
за които съм готова да се бия до кокал
до последния дъх и последният вопъл?
Да викна думи като отечество, уважение, достойнства
да крещя за справедливост, да противоборствам
да се оставя на вътрешният ред да търси правда
да прегазя всеки, който в нея не вярва.
Да бъда себе си и да не се променям
да не се подмазвам, на истината да не изменям.
Да бъда твърда, на цената на всичко
пък ако ме смажат нека е драстично
и нека всеки види и знае, че не се отстъпва
че вътрешната промяна лесно не се преглъща.
Мъчителна е, болезнена, и е безсмислена,
да се преструваш на нещо, кое не си не е никаква истина.
Да мога да кажа, за едно или друго ценно нещо умрях.
Има ли как да стана това, което бях?
Или пръсната на парчета, хвърлена напосоки
ще бъда в дълбоко нещастие и на себе си наопаки?
Жалейка
продиктувана от носталгията
Мога да говоря за тъмнината безкрайно
правя се на смела, а скришом плача жално.
Плача и се моля за стабилна основа
да стъпя на нея, често лъжа, че мога
в мойте две колони, наедно сипани заедно
да изградя за човека едно мислене правилно.
Всичко е безсмислено, няма бъдеще за мене
само тъмнина, гнилоч, смърт без време.
А не ми се умира, казват, че вече съм мъртва
шавам още, все още вътре нещо мърда.
успявам да нагаждам къде добре, къде неуспешно
но толкова мога, не твърдя, че всичко е чудесно.
Гледам съзнанието, което контролирам
мъчи се, дави се, все въпроси контрира.
Ако аз съм причината за страданието на човека
то мойта тъмнина е заслужена и сметка
той може веднага да ми потърси за всичко
а какво ще му дам... Прехласване мистично
да го тласна към някоя абсурдна идея
може в него куп излюзии да налея
и така както мен прилъгаха и объркаха
и аз на свой ред в представа преобърната
да го хвърля някъде само за да млъкне.
Има дни, в които се моля на всички всевишни
да ме върнат в мойте форми предишни.
Има дни, в които съм дръзка и се бунтувам
но стришом, там вътре, пак негодувам
от собствените си избори. Боже, поправи
онова, което изглежда напълно загубено.
Мълчиш пред мен изцяло заслужено.
